Стара Велика България както е наричана от византийските автори, по-рядко Оногурия е ранносредновековна държава с владетел Кубрат, съществувала около 30 г. след 632 г. в зоната на северното Причерноморие – днешна Украйна и Южна Русия. В някои източници Фанагория се сочи като столица на държавата. Това предположение се основава на хрониката на Теофан Изповедник, но не се подкрепя от археологическите данни.
Тя представлява военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат при граници: на изток – река Кубан, на юг – Азовско и Черно море (без южен Крим), на запад – река Днепър, на север – река Донец. С напредване на времето за българските земи се появява нов враг- хазарите. Борбата с тях продължава до 665 г., когато умира хан Кубрат. След това неговият най-голям син Батбаян продължава известна съпротива до 668 г., когато се предава.
След разпадането на Велика България, която е завладяна от хазарите, част от прабългарите, водена от Аспарух, и друга, водена от Кубер, се преселват на Балканския полуостров и се сливат със славяните, дошли от север в началото на VI век и смесили се с местните византийци. След като Аспарух извоюва победа над армия на византийския император Константин IV, се сключва споразумение между Аспарух и Константин. Според него прабългарите и славяните получават по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав. С това се поставя началото на създаването на оформящата се българска народност. Договорът с Византия от 681 г. се приема като момент на създаване на Първата българска държава.
По време на управлението на Крум (803 – 814) България се разраства на югозапад и югоизток, населвайки района на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г. Побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход на 26 юли 811 г. и от черепа му си прави обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да ги премине. Въвежда много строги закони, включително за изкореняване на лозята и членовредителни наказания за крадци. Хан Омуртаг (814 – 831 г.) продължава административната реформа, започната от Крум, като разделя страната на области, наречени комитати, начело с комити. В българската история Омуртаг е познат още с прозвището си Строителя. Той създава известния надпис „Човек и добре да живее – умира, и друг се ражда, и нека роденият след него помни делата му“.
Княз Борис I (Михаил) (852 – 889 г.) приема християнството за официална религия. Съпротивата в лицето на някои боляри е смазана жестоко – тези, които не желаят да приемат новата религия, са преследвани и избивани. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889 – 893 г.) заради опита му да върне езичеството. Княз Борис I предприема този ход, за да обедини прабългари и славяни, които по онова време имат коренно различни религии, както и за да укрепи международния престиж на България в силното „семейство“ на християнските държави. Българите получават правото на собствена архиепископска църква. Около 886 г. Борис приема в България прогонените от Великоморавия ученици на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий. Така новосъздадената от братята Кирил и Методий азбука – глаголицата – и богослужението за славяните достигат до българските земи. Благодарение на подкрепата, която Борис оказва на Климент и Наум за мисионерската и просветителската им дейност, Кирило-Методиевото наследство е съхранено за Европа и славяните. В началото на 10 век в Преславската книжовна школа се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата.
Около 900 г. от смесицата между потомците на прабългари, славяни и траки се формира новата народност на българите. Важен елемент от този процес е общият език, който се развива на основата на преобладаващия славянски. Българите се класифицират като южнославянски народ, каквито са например сърбите.
По-късно княз Симеон I (893 – 927 г.), приема титлата цар на българите и император на българи и гърци (в българската държава, наречена от някои историци Дунавска България), за да се разграничи от Волжка България, населявана от прабългарите. Титлата император е призната от папата, но не и от византийския император.
Времето на Симеон I е наречено Златен век. Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя. След множество военни успехи си поставя за цел да превземе Константинопол. Провъзгласява се за император.
След смъртта на Симеон I мощта на България спада. Появява се богомилството по времето на цар Петър I, появява се и отшелничеството. Петър, най-дълго управлявалият български владетел, в началото на управлението си сключва мирен договор с Византия, но след изтичането му се започва война с ромеите. През 968 г. Киевска Рус съумява да превземе столицата Преслав цялата източна част от българските земи. България премества столицата си и след 50-годишна ожесточена война с Византия България започва да запада. По времето на цар Самуил се водят много войни, а много тежко поражение е нанесено на византийския император Василий II в Битката при Траянови врата, където по чудо самият император остава жив. Фатална се оказва обаче битката при село Ключ, където Василий II избива хиляди и нарежда 14 000 пленени воини да бъдат ослепени. Заради тази си постъпка византийският император е наречен от по-късни писатели българоубиец. Според легенда, когато цар Самуил вижда ослепените си воини, умира. През 1018 г. при цар Иван Владислав последните крепости са превзети от Византия – това е краят на Първата българска държава.
През 1018 година след близо половинвековна борба България е завладяна от Византия. В страната е въведено византийско административно деление, Българската патриаршия става архиепископия, а българската аристокрация е изселена в Мала Азия, като са и дадени византийски титли. На отделни места продължават борбата български местни първенци и престолонаследникът Пресиян II, но без успех.
След смъртта на Василий II положението на българите се усложнява повече. Данъците са увеличени и заменени с натурални, а на мястото на починалия български охридски архиепископ Йоан е назначен византиец. Това е причина да бъде организирано въстанието на Петър Делян през 1040 година, което избухва в Белград. Той е провъзгласен за цар. Въстаниците напредват на юг и се съединяват с въстаниците от Албания, начело с Тихомир. Последният обаче е убит. Обединените български въстаници настъпват на юг към Солун, като по пътя разгромяват ромейски войски. Тогава обаче се появява провинилият се братовчед на Петър Делян Алусиан. Петър Делян му прощава и му повелява 40 000 армия, за да превземе града, но той се оказва некадърен военачалник и е разбит. На вечеря Петър Делян е ослепен от братовчед си. Алусиан се предава на ромеите и въпреки съпротивата на въстанието е сложен край.
През следващите години българите страдат от варварски и нормански нашествия. Те ограбват и избиват българско население. Българите трябва да се справят с тях сами. Освен това през България минават и кръстоносци, които следват примера на варварите. В крайна сметка Византия успява да се справи с тези опасности.
През 1072 година избухва бунтът на Георги Войтех, но и той е потушен. Надигат се още българите в Тесалия, начело с Никулица Делфина (1066), Нестор (1074), павликяните в Пловдив (1074), Добромир в Несебър през 1078 година и други. Всички те обаче са неуспешни. През 1185 година е вдигнато въстание, начело с Асен и Петър, което донася свобода за българския народ.
При Иван Асен II България постига най-голямото си териториално разширение по време на Втората българска държава и отново границите ѝ са на 3 морета. При Клокотница разбива епирския владетел Теодор Комнин и така той не успява да възстанови Византия. По времето на българския владетел Българската архиепископия става патриаршия (1235). Иван Асен II умира през 1241 година и оставя на наследниците си една обширна страна. След смъртта му обаче България изпада в криза. Страната губи много територии. Татарите започват да нападат България и страната изпада в зависимост от тях. Въпреки опитите на сина му Михаил II Асен да спре упадъка, страната е в криза. За кратко се разгаря гражданска война, която завършва с възкачването на трона на Константин Асен. Политиката му не дава желаните резултати. Убит през 1277 година от Ивайло. Ивайло разбива на няколко пъти татари и византийци, но не може да се задържи дълго на власт. Наследен е от Георги I Тертер. При неговото управление хегемонията на татарите е пълна, но е преодоляна от сина му Светослав Тертер. Той присъединява някои територии, което прави и сина му Георги II Тертер.
Михаил III Шишман Асен опитва да разшири България в Македония, но е победен при Велбъжд. Иван Александър разширява България на юг. Води последната в историята война с Византия. При неговото управление започват експанзията си османските турци. Те навлизат на Балканския полуостров като дружини, на които се плаща да се бият на страната на наемателя. В 1352 г. османците овладяват първата крепост на Балканите – Цимпе. За пръв път нападат Византия. Страната предлага съюз на Сърбия и България (1352), но и от двете страни е отхвърлен. Османците не успяват да превземат Византия, затова се устремяват към българските земи (Търновско царство на цар Иван Шишман, Видинско царство на цар Иван Страцимир и Добруджанско деспотство на деспот Добротица). Успяват да превземат българските крепости Ямбол, Пловдив и София, стигат чак до Кюстендил.
На 21 септември 1371 г. българските боляри Углеша и Вълкашин (бащата на Крали Марко) организират първия отпор при с. Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. През 1380 година на Косово поле се завързва кървав бой. Християнин помолва да влезе в палатката на султан Мурад I, пускат го, а той изважда от пазвата си нож и убил султана. Синът му Баязид I Светкавицата заема неговото място. Той окуражава воините си да отмъстят за подлото деяние и християните са разгромени.
Османската инвазия се насочва в нова посока на север по долината на р. Марица. Падат Ихтиман, Самоков, а през 1386 година и София. Същата година османците достигат Ниш, балканските владетели правят опити за антиосманска коалиция и през 1387 година ги разбиват при Плочник. Османците се мобилизират и в 1389 г. разбиват съюзниците при Косово поле.
През 1389 година е покорено Добруджанското деспотство. На връщане от Влашко Баязидовите орди се впускат настървени към Търновското царство, докато цар Иван Шишман се е укрепил в крепостта Никопол и чака подкрепа от унгарския крал. Кръвожадният султан обсажда столицата Търново, българите се сражават достойно, ръководени и окуражавани от храбрия патриарх Евтимий, но крепостта пада на 17 юни 1393 г. Патриархът е заточен в Бачковския манастир, Светкавицата с измама събира болярите в църква и там ги избива. Така на 17 юли 1393 година е сложен край на Търновското царство.
Цар Иван Срацимир получава многобройна войска от унгарския крал и се устремява към Никопол, Баязид разгромява рицарите в крайдунавските мочури и нарежда всички пленници да бъдат избити. Той отвежда пленения Срацимир в Мала Азия, където е удушен, а унгарският крал бяга с кораб по Дунава. Така Видин е лесно превзет през 1396 година. Последният български цар Константин II Асен си възвръща крепостта и владее града и областта до към 1417 – 1422 г. когато е окончателно прогонен от турците. Така България пада под османска власт. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава.
