След смъртта на цар Калоян, станал жертва на заговор през 1207 г. пред стените на Солун, България изпада в династическа криза. Наследяването не било още твърдо установено и към престола протягат ръце няколко племенници на Асеневци – Борил, брат му Стрез и Алексий Слав. В тази борба надделява Борил, оженва се за вуйна си – овдовялата царица и узурпира властта.
Цар Борил (1207-1218) веднага предприема гонения срещу противниците си. Малолетните наследници – синовете на цар Асен І – Иван Асен и Александър – намират спасение при куманите и русите. Севастократор Стрез избягва в Сърбия и с подкрепата на жупана Стефан Първовенчани се обявява за самостоятелен владетел в Македония с център крепостта Просек. Алексий Слав вдига бунт срещу Борил и се отделя в Родопите с център Цепина, като се сродява с латинския император Хенрих и става негов васал.
Вътрешните размирици отслабват държавата, от което се възползват съседите. През 1207 г. унгарците нападат и завладяват Белградската и Браничевска област, а Сърбия присвоява Ниш. През това време цар Борил воюва без успех с латинците, които през 1208 г. превземат Пловдив.
Цар Борил се бори и срещу богомилите, като през 1211 г. свиква в Търново църковен събор, решенията на който са записани в т.н. Борилов синодик. Болярската опозиция подкрепя законните наследници, които през 1217 г. се връщат от изгнание, обсаждат Търново, залавят и ослепяват Борил. На власт идва цар Иван Асен ІІ (1218-1241).
Чрез умела дипломация, династични бракове и силна централна власт Иван Асен II превръща България в могъща държава. Подчинява отцепилите се по времето на Борил боляри. През 1221 г. сключва договор с унгарския крал Андрей ІІ и се оженва за дъщеря му Анна-Мария, като получава Белградска и Браничевска област.
Иван Асен II насочва външната си политика на юг към Епирската държава на Теодор Комнин. За да си осигури мир с българите, епирският владетел сключва съюз с Иван Асен ІІ, скрепен с брака на брат му Мануил Комнин с принцеса Мария. През 1228 г. цар Иван Асен ІІ е поканен за опекун на малолетния император Балдуин ІІ. По този повод епирският владетел Теодор Комнин тръгва на война срещу българите като съюзници на латинците.
Сражението става на 09 март 1230 г. при крепостта Клокотница (до днешен Хасково). Епирските войски са напълно разгромени и Иван Асен ІІ взема в плен Теодор Комнин. След тази победа българският владетел превзема Тракия, Македония, Влахия и Албания. България отново излиза на три морета и си възвръща величието от времето на цар Симеон.
Иван Асен ІІ налага своето влияние и над Сърбия чрез брака на една от своите дъщери със сръбския княз Стефан Владислав. След победата при Клокотница започва да се титулува ”Цар на българи и гърци” и построява в Търново църквата ”Св. Четиридесет мъченици”. След това той става дарител на много църкви и манастири.
По времето на Иван Асен II България е в стопански подем, секат се златни, сребърни и медни монети, развива се търговията, за което свидетелства Дубровнишката грамота, издадена през 1230 г. Търново се превръща в икономически и културен център, наричан ”Третият Рим”. През 1231 г. се влошават отношенията с Латинската империя поради приемането на йерусалимския владетел Жан дьо Бриен за настойник на малолетния Балдуин ІІ. С подкрепата на папата през 1232 г. унгарците нахлуват в Белград, Браничево и Видин, но биват отблъснати от севастократор Александър. Така се стига до разрив със западната църква и прекъсване на унията, сключена от цар Калоян през 1204 г.
През 1235 г. Иван Асен ІІ сключва съюз с никейския император, скрепен с брак с дъщерята на Иван Асен ІІ – Елена. По силата на този договор и на църковния събор в Лампсак е възстановена Българската патриаршия (1235). Постигнат е в пълна степен разцветът на Средновековна България. Българите подкрепят Никея при обсадата на Константинопол през 1236 г.
През 1237 г. Иван Асен ІІ се оженва за Ирина, дъщерята на Теодор Комнин и установява мир със съседите си. По това време от изток идват татарите. Българският владетел е първият, който разбива един техен отряд през пролетта на 1241 г.
Цар Иван Асен ІІ умира на 24.06.1241 г., като оставя на своите наследници една могъща държава.
Цар Калоян е най-малкият от тримата братя Асеневци. Един от най-бележитите български владетели, който чрез умела дипломация и решителни военни действия възвръща предишните територии на държавата, легитимира я в Европа и издига новата столица Търново като административен и културен център.
Калоян е роден около 1168 г. При сключения в Ловеч мир с Византия през 1187 г. е отведен в Константинопол за заложник. След две години избягва, а през 1197 г., след убийството на Асен и Петър, поема управлението на Втората българска държава.
Цар Калоян (1197-1207) си поставя за цел да обедини всички български земи под своя власт, като получи признаване на царска титла и скиптър. За тази цел той създава антивизантийска коалиция с Иванко, управителят на Пловдивска област и Добромир Хриз – самостоятелен владетел в Македония, по-късно към тях се присъединяват протостратор Мануил Камица и родопския владетел Йоан Спиридонаки. През 1201 г. Калоян превзема крепостта Констанция и освобождава голяма част от Тракия и Родопската област. На 24.03.1201 г. отвоюва Варна, като първо предлага на византийския гарнизон да се предаде без бой, но след отказа му подлага на смърт ромеите, спечелвайки си прозвището ”Ромеоубиец”. По предложение на Калоян се водят преговори с Византия. В началото на 1202 г. императорът Алексий ІІІ подписва мирен договор, с който признава освободените територии, но не и царска титла на българския владетел, защото според византийската доктрина василевсът е господар на ”ойкумена”, т.е. на целия свят, а другите владетели стоят по-ниско от него. През тези години Византия е все още непримирима към официалното признаване на българското царство.
Докато Калоян е зает с ромеите, унгарският крал Емерих присвоява западните области Белград и Браничево и дава град Ниш на своя васал – сръбския жупан Вълкан (1202). Българският владетел не оставя ненаказани тези действия. На следващата 1203 г. изпраща силна войска, която нанася тежко поражение на маджарите в долината на р. Морава и присъединява отново българските земи.
Междувременно през 1202 г. започва Четвъртият кръстоносен поход, подкрепян от папа Инокентий ІІІ. Калоян влиза в оживена кореспонденция с папата, разменени са пратеничества и многобройни писма. На 15 октомври 1204 г. в Търново пристига римска делегация, водена от кардинал Лъв. На 7 ноември папският пратеник обявява архиепископ Василий за примас на българската църква, на следващия ден 08 ноември 1204 г. в тържествена церемония кардиналът коронясва Калоян за крал (рекс) и му връчва скиптър и знаме. Сключена е църковна Уния. Калоян признава върховенството на Рим, а папата признава всички земи на Калоян и владетелската титла като наследство от дедите му – Симеон, Петър и Самуил.
На 12.04.1204 г. рицарите превземат Константинопол и създават тук Латинската империя. Калоян прави опити за сближаване, но бароните се държат враждебно. Жителите на Одрин въстават срещу латинците и българският цар ги подкрепя. На 14.04.1205 г. край Одрин се разгаря най-голямата битка с латинците, в която прославените рицари претърпяват катастрофално поражение. Император Балдуин е пленен и откаран в Търново, където умира по-късно. Победата при Одрин издига международния авторитет на цар Калоян и бележи политическия възход на България.
През пролетта и лятото на 1205 г цар Калоян предприема военна офанзива в Тракия, Македония и Родопската област. През юни превзема Пловдив с помощта на местните българи. През пролетта на 1206 г. войната с латинците е подновена, Калоян обсажда Одрин и превзема Димотика и няколко крепости в Източна Тракия. В началото на 1207 г. сключва договор с никейския император Теодор Ласкарис за общо настъпление срещу кръстоносците. През есента на 1207 г. българските войски отново обсаждат Одрин, но идва неочакваната вест за смъртта на крал Бонифаций Монфератски – господарят на Солунското кралство. На 4 септември българска стрела погубва прославения рицар, а главата му е изпратена на Калоян. В началото на м. октомври 1207 г.българската войска с подрепата на кумански отряди предприема голяма обсада на Солун. В нощта преди щурма цар Калоян е убит от куманския воевода Манастър – участник в поредния болярски заговор.
Тялото на царя било пренесено още тогава в Търново. Гробът му бе открит през 1972 г. при разкопки в църквата ”Св. Четиридесет мъченици” до костите на другите велики Асеневци.
Цар Иван Шишман е син на цар Иван Александър (1331-1371), роден от покръстената еврейка Сара-Теодора ІІ вероятно през 1350 г. Той наследява престола след смъртта на своя баща поради факта, че първородният син от първата жена Теодора Басараб – Михаил Асен, загива в бой с турците. Вторият син Иван Срацимир става владетел на Видинското царство (1356–1397). Така с мотива, че Иван Шишман е ”багренороден”, т.е. роден след възцаряването на своя баща, царицата еврейка извоюва търновския престол за своя син.
Иван Шишман сварва страната разделена на три държави. Той управлява Търновското царство, което обхваща Северна България от Силистра и Провадия до Оряхово и Враца, Софийска област и част от Северна Тракия. Във Видин владетел е брат му Иван Срацимир, а в Добруджа – деспот Добротица.
След битката при Черномен (26.ІХ.1371 г.) пътят на османците към българските земи е открит. Султан Мурад превзема цяла Западна Тракия, Костенец, Самоков и Ихтиман. За да задържи настъплението на завоевателя, Иван Шишман е принуден да води преговори за мир и да се признае за васал. Условието е да даде сестра си – хубавицата Кера Тамара – за жена на султана. Така през 1373 г. търновската принцеса се обрича на турския харем за България.
В края на 70-те години на ХІV в. многочислени османски войски, предвождани от Лала Шахин, се насочват към София. Софийското поле се явява ключово за по-нататъшните военни действия. Участието на цар Иван Шишман в битките в Софийското поле е възпято в народните песни. Турският пълководец обсажда софийската крепост, която се брани героично под командата на воеводата бан Янука. По време на лов в околностите на града войводата е пленен. Градът е превзет през 1385 г.
През 1386 г. цар Иван Шишман води война и срещу влашкия владетел Дан І (1384-1386), когото побеждава и убива. Негов наследник става Мирчо І (1386).
По същото време турците настъпват на запад и превземат Пирот и Ниш. Срещу османското настъпление е организирана коалиция от сръбския крал Лазар и босненския крал Твърдко. Към тях се присъединява и цар Иван Шишман, но не успява да изпрати войска. През 1387 г. при гр. Плочник на р. Топлица турците претърпяват първото си голямо поражение.
Тази победа обаче не е използвана за разширяване на коалицията за общ отпор срещу завоевателя. Султан Мурад насочва своите удари срещу България, недоволен, че цар Иван Шишман е нарушил васалитета. През 1388 г. 30-хилядна турска войска под командата на Али паша преминава Източна Стара планина и превзема Овеч, Шумен, Мадара и Тутракан.
Завоевателят обсажда и най-силната крепост Никопол, отбранявана от самия цар Иван Шишман. След продължителна обсада царят иска мир. Турците му предлагат да предаде Силистра, но той отказва. Следват нови атаки на османците, ръководени от самия султан Мурад. Иван Шишман е принуден да отстъпи Силистра, за да запази Никопол.
Този поход на Али паша в Североизточна България стеснява силно териториите на Иван Шишман. Добруджанското деспотство запазва своята столица Калиакра и Варна, а видинският цар Иван Срацимир е принуден да признае своя васалитет пред султана.
На 15 юни 1389 г. на Косово поле срещу турците се изправят съюзените сили на сърби и босненци. Въпреки смъртта на Мурад, турците, под водачеството на сина му Баязид (1389-1402), нанасят поражение на сърбите и ги принуждават да признаят васална зависимост.
През 1392 г. османците проникват в Южна Унгария и я опустошават. Крал Сигизмунд (1387-1437) нанася контраудар и разбива един турски отряд. Тази победа насърчава Иван Шишман да отхвърли васалитета към султана и да потърси съюз с крал Сигизмунд за обща борба със завоевателя.
Като научава за преговорите на българския цар с унгарците, султан Баязид решава да го накаже. През пролетта на 1393 г. той предприема поход срещу Търново и го обсажда. През това време цар Иван Шишман се намира в Никопол във връзка с преговорите с Унгария, от която очаква военна помощ.
Обсадата на Търново продължава три месеца без успех. Накрая турците проникнат през една от портите на Царевец. Както пише Цамблак, Търновград пада в ръцете на турците, ”след като грехът надделя”, което навежда на мисълта за предателство. Превземането на ”царствения град” става на 17 юли 1393 г.
Населението на Търново е подложено на жестокости, а градът на разорение. Екзекутирани са 110 видни боляри и първенци, голям брой от членовете на знатни семейства са изпратени в Мала Азия, а патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир.
След завладяването на Търново ударът на султан Баязид се насочва към Никопол, където се е укрепил цар Иван Шишман. Причината българският владетел да предпочете Никополската крепост е ключовото й разположение на брега на р. Дунав, откъдето поддържа връзки с Унгария и влашките земи.
Според едно турско известие градът е превзет след обсада. Цар Иван Шишман е обезглавен по заповед на султан Баязид на 3 юни 1395 г. в Никопол.
Историческите сведения за тези събития са кратки и противоречиви, но заедно с народните предания и легенди разкриват истината, че българите под водачеството на цар Иван Шишман защитават храбро и героично своята земя. Незабравим през вековете остава образът на българските войни: ”Кон до коня, юнак до юнака”, ”воевода им сам цар Иван Шишман”, които отиват към Софийското поле да се бият за ”българско име, за българска вяра”.
Княз Александър І Батенберг е първият български владетел след освобождението от османско владичество. Той е избран от Великото народно събрание на 17 април 1879 г с пълно мнозинство и отхвърляне на другите две кандидатури на Валдемар Датски и Хенрих Ройс.
Александър Батенберг е племенник на руската императрица и кръщелник на царя-освободител Александър ІІ. Роден е на 05 април 1857 г. във Верона, Италия. Син е на австрийския генерал Александър фон Хесен Дармщат и полската графиня Юлия фон Хауке. Получава добро образование в Дрезденското военно училище. Взема участие в Руско-турската война 1877-1878 г.
На 26 юни 1879 г. в Търново княз Александър І полага тържествена клетва пред Великото народно събрание. Великите сили потвърждават избора и в началото на м. август султанът според Берлинския договор го утвърждава с ферман за княз на България.
Младият монарх е недоволен от Търновската конституция, която ограничава правата му. Борбата между либерали и консерватори създава несигурност в страната. На 05 юни 1879 г. Батенберг назначава първото правителство начело с Тодор Бурмов, състоящо се само от консерватори. Парламентарните избори обаче печелят либералите.
Князът не желае да състави либерално правителство. Разпуска народното събрание и назначава ново правителство от консерватори, начело с митрополит Климент (Васил Друмев). Новите парламентарни избори са спечелени отново от либералите. Сега князът отстъпва и на 24 март 1880 г. назначава първото либерално правителство с министър-председател Драган Цанков.
Противоречията на княза с либералите се задълбочават и стават непреодолими, когато начело на правителството застава Петко Каравелов (28 ноември 1880 г.).
На 27 април 1881 г. князът, с помощта на военния министър Казимир Ернрот, извършва държавен преврат, като уволнява правителството и разпуска парламента. На 11 май обявява своите искания: пълномощия за 7-годишен срок, изграждане на нови държавни институции и изменение на конституцията след изтичането на срока.
Пълномощията са гласувани на 01 юли 1881 г. от Великото народно събрание. Но скоро страната изпада в нова вътрешна криза поради конфликта между българи и руси в управлението. На 23 юни 1882 г. изпълнителната власт е поета от ген. Леонид Соболев, изпратен от руското правителство.
В началото на 1883 г. консерваторите минават в опозиция. На 6 септември 1883 г. Търновската конституция е възстановена и се слага край на пълномощията. Тези действия на княза обаче го превръщат в нежелано лице за Русия, тъй като ограничават влиянието й в България.
Съединението на 6 септември 1885 г. е провъзгласено в негово име. Той се превръща в ключова фигура и става ”княз на Северна и Южна България”, като влиза триумфално в Пловдив.
България търси международно признание на Съединението. Позицията на Александър ІІІ е за ”Съединение, но без Ботенберг”. Англия неофициално подкрепя Съединението, но Австро-Унгария подтиква Сърбия към нападение на България.
Княз Александър І Батенберг се проявява като първият главнокомандващ в новата българска история. Сръбско-българската война от 1885 г. завършва с победа и достойна защита на Съединението.
Скоро триумфът на Батенберг отстъпва място на политическото му поражение. На 8-ми срещу 9-ти август 1886 г. група офицери извършват военен преврат и принуждават княза да подпише абдикацията си. После го изпращат на руския император, вдъхновител и организатор на преврата, но императорът го освобождава да замине за родината си.
Отстраняването на княза предизвиква разцепление в българската армия и обществото. Стефан Стамболов и неговите привърженици връщат княза, но той вече няма подкрепата на Русия и другите велики сили. Затова на 26 август 1886 г. князът подписва абдикацията си и окончателно напуска страната.
Княз Александър І Батенберг умира на 17 ноември 1893 г. в Грац, Австрия. Той е погребан в центъра на София в красиво изработен малък мавзолей.
